Колко от Вас са си задавали въпроса откога съществуват прозорците и как са изглеждали през вековете?
Нека видим накратко тяхната история:
Преди XVI в.
Прозорците са се изграждали основно от каменни колони и/или дървени рамки с остъклени отвори. Те са се затваряли чрез сгъваеми и/или плъзгащи се дървени капаци или “капаци” изработени от хартия, плат и дори от слюди от рог. Остъкляването е било кът е го е имало само на сградите с най-висок статус в обществото. Изработвало се е от много на брой малки стъкла, монтирани в решетка от оловни ленти. Тъй като оловото е мек материал – лентите са се подсилвали с железни пръти и хоризонтални/вертикални стойки.
През XVI в.
Прозорците са били каменни или дървени, прикрепени към хоризонтални или вертикални отвори. Те са били с особено големи размери, разделени на много на брой малки отвори. Отваряли са се, а тяхното затваряне е предотвратяване чрез желязна степенка. През периода се е появили и рамките от ковано желязо, които основно са се използвали за малките отвори в стените. Стъклото вече е било достъпно, но за аристократичните семейства. Техните домове с големи прозорци и с щедри количества стъкла по тях, са били отличителната черта на големите европейски градове. Изключение прави единствено Италианския ренесанс, който се е придържал към „класиката“ за онова време.
През XVII в.
В Европа масово започва да се налага Италианският ренесанс. Прозорците стават по-широки и по-високи, разделени на четири с един хоризонтален и един вертикален делител. Пространството за стъклото също вече е било по-голямо, а за целта са се използвали тънки, дървени рамки. Первазите са били по-тесни, от стандартните за онова време, като са се простирали едва до външния ръб на стената.
През този период, се появява и т.нар.кралско стъкло. Значително по-здраво и по-плътно, то позволява да започнат да се изработват и прозорци с напречни крила и стъкла с особено големи размери. За декоративен ефект – в голяма част от сградите, рамките са се покривали с пласт тухлено и/или каменно покритие.
XVII в. е и периода на т.нар. двойни прозорци. В първоначалният си вид, те са били с фиксирано горно крило, а долното се е плъзгало в специален улей и се е закрепяло с щипки или метални уловки. В последствие, започват да се изработват и плъзгащи прозорци с т.нар. „двойни захвати“. Специфичното за тях е, че горното и долното им крило, се окачват на въжета, скрити в кухата част на рамката – т.нар. „крилна кутия“. Като материал за изработка се е използвал основно дъб или бор, а стъклата са се придържали от решетка. Прозорците обикновено са се разделяли на до 16 стъкла в горното и до 20 стъкла в долното крило, а остъклените барове са били с дебелина ≈35 мм. Този тип двойни прозорци с окачени крила, остава непроменен повече от 250 год. – единствено се е променял начина на позиционирането в стените.
През XVIII в.
В началото, двукрилните прозорци не се променят особено, но с времето техният дизайн еволюира. Като материал за изработка, вече все по-често се използва пиния (вид дърво) или други средиземноморска дървесина, стъклото е било по-тънко, а ширината на баровете по-малка. Лайсните, които придържат стъклените части, също вече са били с по-малка широчина – едва 10 мм и все по-често са се изработвали от желязо или мед.
Този период се характеризира и с усъвършенстването на качеството на самото стъкло и увеличаването на размера на стъклопакетите. За малките сгради, най-често са се използвали стъклопакети 3/6, а за големите – 8/8. Интерес е имало и към т.нар. грузински прозорци, които са се изработвали със стъклопакет 6/6.
В края на века, цената на двукрилните прозорци е достатъчно ниска. Затова те се превръщат в стандарт за домовете на хората от работническата класа.
През XIX в.
Моделите на прозорците и техните придържащи пакети, драстично се променят. Модерни стават тесните прозорци с цветни рамки и дори цветни стъкла, первазите намаляват постепенно, а дограмите и лайсните придобиват нестандартни форми. Също така – все по-голяма част от прозорците вече водят и до балкон.
До средата на века, по-голямата част от прозорците вече са само с едно централно стъкло. Те са без придържащи лайсни, а дограмата е с по-широки размери.
През втората половина на XIX в., абсолютен хит в архитектурата стават готическият и венецианският тип прозорци. Стъклопакетите започват да се изработват с множество ромбоидни или правоъгълни малки стъкла, дограмите са от желязо, а крилата и придържащите части – от олово или желязо.
От XX в. до днес, прозорците не спират да се усъвършенстват, а техният дизайн е тясно свързан с развитието на архитектурните стилове. Освен това – те носят в себе си дух и традиции и са безценен източник на информация за построяването и историята на всяка сграда!
